Ако сте започнали да губите, поне губете с достойнство - КЕЙТ БЛАНШЕТ
Австралийската актриса и сценичен режисьор Кейт Бланшет е притежател на две награди Оскар, три награди Златен глобус, три награди БАФТА, както и премия за най-хубава актриса на 64-ия Венециански интернационален кинофестивал.
През 2007 година е включена в листата на сп. Time със стоте най-влиятелни хора в света и в листата на сп. Forbes с най-успешните актриси.
На 5 декември 2008 година Кейт Бланшет е почетена със звезда на Холивудската Алея на славата.
От 1997 година е омъжена за драматурга Андрю Ъптън , с който стават родители на три момчета, а след това си осиновяват и момиченце.
Хората непрекъснато си вършат фотоси, които изпращат на други хора, с цел да видят дали те ги харесват… Това е толкоз тъпо. Недостатъците на обществената мрежа са, че разделят хората доста бързо и основават съревнование и злоба в смисъла на това, че животът тук е по-добър от живота там.
Понякога културата би трябвало да се промени от вътрешната страна на открито. Да разтърсим основата, с цел да се случи смяната. Изключително оптимистично съм настроена към неизбежните, положителни промени в посока на равенството, които застават против страха и компликациите.
Хората би трябвало да схванат какъв брой застоял е въздухът, а дамите са тези, които споделят „ Отворете прозореца да се проветри “. Мисля, че тази стена е към този момент свалена. В нея имаше пукнатини от необикновено дълго време и се опитваме да се оправим с всичко това. Не единствено дамите са подценени, а също и мъжете, хората с друга полова ориентировка, с друга етническа принадлежност. Да, нашата работа е да сме изобретателни, само че най-важната ни задача е да сме безстрашни.
Аз съм от тези, които считат, че една жена може да изиграе всяка роля, даже и мъжка. Добре изиграх ролята на Боб Дилън! Учудвам се от дълголетната кариера на Катрин Деньов и Изабел Юпер. Това значи точно, че една жена може всичко да направи.
Проблемът с равенството сред половете ще бъде решен, когато дамите престанат да споделят, че могат да поемат всичко върху себе си. Когато ме питат по какъв начин съумявам да направя всичко, аз давам отговор: “Но аз не съумявам! ”. Никой не съумява. Всички се оплакват от децата, от работата или от колегата си. Защо да изисквам за противоположното?
Интересуват ме непредвидените открития, невидимите порти, които съм пропуснала. Като това да вземеш книга, която някой ти е предложил, или да посетиш галерия, или да чуеш нечия история.
Част от това, което ме движи в работата ми, е да откривам това, което прави хората мощни, да откривам за какво вършат това, което вършат, само че също по този начин и да намирам общото, да се свързвам с тях. Ако изкуството въобще има някаква функционалност, то тя е да образува съчувствени връзки сред вероятното и невъзможното. Затова постоянно споделям „ Защо вършат това? Защо се случва това? Как се случва? “. Ако не си ги задавах, мисля, че щях да бъда в друга специалност.
Ролите ми трансформират моето виждане за света. Това е като че ли съм антрополог или публицист. Да поемеш роля, значи да се сблъскаш с действителното, да наблюдаваш това, което се случва към теб, с цел да обогатиш героя, това значи да бъдеш по-проницаем за света, по-малко апатичен.
Не съм от тези кокетки, чиято единствена фикс идея са вечерите в града. Аз пребивавам на земята.
Понякога, когато чета сюжет, си споделям: “Този път няма да съумея. Не съм на висота. Как ще го направя? ”. Това, че съм получила награди, не значи, че не съм нервна. За всяка роля би трябвало да стартира изначало. Съмнявам се. Страхувам се. Това е чист адреналин и тъкмо това ми харесва: опцията да се провалиш. Да се проваля, за мен значи да не сюрпризирам сътрудниците ми, да основа прекомерно хартиен, прекомерно дословен, прекомерно предстоящ облик на героя. Обратното, в случай че съумея да предложа малко по-различен облик от този, който всички чакат, тогава считам, че добре съм се справила. Най-малкото нещо може да сътвори тази разликата. Малко по-сериозен глас, не толкоз гримирани очи, по-светъл загар, по-уязвим взор.
Най-лошото за артиста е да се влюби в своя воин.
Никога не съм желала да върша кариера. Това, което ми харесва, е да опитвам, да пътувам, да бъда заобиколена от хора, които почитам и които ме обогатяват. Сцена, добър сюжет, добър екип. Това е моето благополучие. Когато бях млада, знаех, че желая да имам специалност, която да ме кара да пътувам. Но нямах никаква визия каква ще стана. Започнах да работя в областта на финансите, а след това ме сграбчи театърът. Същевременно съумях да основа семейство. Всичко това дължа на моята работа, само че най-много на форма на любознание, лекост, равнодушие и оптимизъм.
Врагът на всеки артист е да бъде тесногръд и захласнат от облика си. С възрастта престанах да желая да наподобявам на тези необикновено красиви дами, иконите на киното, с които непрекъснато ме сравняваха и с които въобще не се разпознавам. Смятам, че съм напълно елементарна. На екрана или на сцената по-малко, тъй като се превъплъщавам в воин, само че във всекидневния живот въобще не виждам на себе си като на холивудска звезда. Майка ми ме научи на елементарни неща: “Уважавай себе си, уважавай другите и когато се събудиш заран, попитай децата си дали се гордеят с това, което си направила през вчерашния ден ”.
Знаете ли, да се видиш на огромния екран не е напълно просто. Аз нормално виждам през пръстите на ръцете си. Съжалението постоянно го има в края на всеки план. Това е прелестното в театъра – всяка вечер най-малко имаш опцията да подобриш нещата. Винаги съм безпределно разочарована, а това е нещото, което ме тласка към идващ план – не с цел да поправя вредите, а с вярата да не преставам да се развъртвам. Иначе няма друга причина да не преставам да го върша, нали?
Трябва да съм на сцената по долни дрехи, още веднъж, и си мисля: Защо? Защо просто не храня кокошките и не чета Пруст? Стои на рафта пред мен сега. Всички тези томове, които съм си купила и не съм прочела. Защо не предпочитам тях? Защо към момента си предизвиквам тази специалност?
Възрастта се дефинира от персоналния растеж, а не от претърпяните години.
Разбира се, човек се тормози от старостта. Нека не се лъжем, гибелта е боязън за всички ни. Аз просто не се паникьосвам от задълбочаващите се бръчки – те са от смях. А кой желае лице, в което няма история, няма комизъм?
Не мислите ли, че както при множеството неща, както при комедията или даже секса, всичко е въпрос на тайминг. Аз мисля, че аз и брачният партньор ми се сблъскахме в най-подходящия миг. Познавахме се отпреди и не се разбирахме изключително, само че една вечер играхме покер и не знам по какъв начин се случи, само че приключихме вечерта целувайки се. Той ми предложи брак три седмици по-късно и се оженихме в същия дух. Слава Богу, няма никакви неприятни последния от тази хубава безнаказаност.
